Марио Бакалов пилотът, пред когото няма невъзможни неща
Преди 4 години той приземи най-големия пътнически самолет, кацал някога на летище София.
Навярно малцина от нас знаят с какво ще се занимават още от невръстна възраст. За пилота Марио Бакалов, обаче, не е така – той преследва мечтата си от 10-годишен, а кулминацията е приземяването на родна земя на най-големия пътнически самолет в света „Еърбъс А380“.
„Едно време беше разрешено пилотските кабини да бъдат отворени и можеше да се посетят, да се снимаш с екипажа. В тогавашните времена – средата на 80-те г., да кажеш, че искаш да управляваш самолет, бе все едно да заявиш, че ще отидеш на Луната“, спомня си Бакалов, който сега е пилот за голяма германска авиокомпания.
С една крачка напред
Малко преди промените Марио, който е роден през 1980 г., заминава с баща си за Германия, след като родителите му се разделят. „Когато заминах, бях една стъпка по-близо до осъществяването на детската си мечта. И за миг не съм си представял, че ще правя нещо друго, когато порасна. През цялото ми детство събирах самолети. Четях постоянно за тях. На 15 г. взех първите си часове по летене, направих и първия солов полет“, разказва той. Изживяването е толкова силно, че се помни завинаги. „Всички смятаха, че моята страст ще си остане само детски блян, но той се реализира“, спомня си с усмивка Бакалов.
След като завършва средното си образование, Марио влиза в казармата в Германия, тъй като това увеличава шансовете да те приемат в академията за пилоти. Шансовете всъщност са под 1%, но българинът успява да преодолее конкуренцията и да бъде одобрен. Обучението в школата е 3 години, практическата част се провежда в пустинята в Аризона, САЩ.
„Философията на нашата компания е такава, че назначава пилоти, които сама тя си е обучила. Нещо като държавна поръчка. Не се взимат пилоти, обучени от някой друг или от общия пазар“, обяснява летецът, който искал да работи само и единствено за тази авиокомпания. След обучението му обаче идват трудни времена – първо атентатите на 11 септември в САЩ, след това и епидемията от коронавирус. Не, не настоящата, а тази от 2003 г., която се явява нещо като неин по-малък роднина. „ Аз и колегите ми бяхме обучени пилоти, но не ни назначиха на работа. Чудех се какво да правя. Започнах да следвам, но и реших да видя каква е работата на останалия екипаж. Така за около половин година бях стюард“, разказва Марио. Колеги обаче му напомняли, че е обучен да управлява самолет, а не да сервира сок и кафе. Той приемал всичко като „страхотен опит“ и вече знае много добре какво става зад пилотската кабина.
След края на кризата Бакалов започва да лети из Европа с „Еърбъс 320“ и често си идва в България, тъй като има силна връзка с родината и с близките си тук. Но не спира да се развива. Става
преподавател в пилотската академия,
където чете лекции 12 години. По-късно започва да лети с трансокеанските полети и да управлява по-голям самолет, което продължава 7 г. „След това се отвори и възможността да се преквалифицирам на най-големия пътнически самолет в света – „Еърбъс А380“, на който летях до този март, до избухването на коронакризата“, казва пилотът.
Щом Марио започва да пилотира „Еърбъс А380“, се появява поредната мечта – да го приземи в София. „Имаше голяма еуфория около този самолет. Затова ми се прииска да го пилотирам и да кацна с него на родна земя. Идеята се роди 2010 г., а всъщност кацнах с него през 2016 г., тоест отне ми 6 години, за да реализирам идеята си!“, припомня си пилотът. Осъществяването й е свързано с немалко спънки. Въпреки тях постепенно различни компании се включват в проекта му с финанси, а след това идва и идеята самолетът да бъде ескортиран от българските ВВС. „Румен Радев беше тогава главнокомандващ на тези сили. Организирахме с него да бъдем посрещнати от миговете, което също беше нещо невероятно като емоция. На 16 октомври 2016 г. кацнах в София, развях българския флаг, събраха се хиляди хора на летището и отново сбъднах една своя мечта“, разказва Марио с гордост. Тогава у него се заражда и друга идея – да предава реалния си опит, но не само на хора, свързани с авиацията. „Всъщност забелязах, че много хора, особено по-младите и децата, ме виждат като един реален пример.
Тогава представители на много български компании дойдоха при мен и ми казаха – искаме да вдъхновим нашия екип. Би ли разказал историята си и най-вече да кажеш какви са качествата, които са нужни, за да успееш“, обяснява Марио. Така започват и мотивационните му лекции.
„Може би уникалното като пилот лектор е, че се опитвам да правя аналогия между авиацията и корпоративния свят“, казва той. Една от темите, по които говори, е работата в екип. „Моят екип е от 24-има души. Виждам го за първи път в живота си, не е като при други професии и бизнеси, където хората се познават, общуват постоянно. В нашата авиокомпания сме 5500 пилоти и 25 000 стюарди и стюардеси. Толкова много хора и шансът да се срещнем няколко пъти е много малък. Когато отивам на полет, срещам 23 нови лица и с тези хора имаме много малко време, за да се сработим. Имаме час и половина, докато излети самолетът. За това време този екипаж трябва да сработи ефективно, да комуникират, да спазват правилата и процесите, които имаме на борда, и да се осигури безопасността на пътниците“, обяснява пилотът.
Постепенно към портфолиото му се добавили и теми като лидерство, управление, мениджърство. Първият му клиент бил една от големите телекомуникационни компании у нас. „Качих целия мениджърски екип на самолет и им дадох да решат авиационен казус, защото са свикнали с тяхната си зона на комфорт да взимат решения, а идеята беше да влязат в друга обстановка, атмосфера и ситуация и там да вземат решения. Показах им как ние, пилотите, взимаме решения в кризисни ситуации. Получи се много добре, разделих ги на екипи, имаше лошо време над София, те кръжаха, стигнаха до консенсус и до добри решения“, разказва още Марио.
Най-новото предизвикателство, което му се е случило през февруари т.г., е да говори пред световен конгрес на медици в интензивната медицина. „Когато чуеш да говори човек от друг бизнес, получаваш и друг импулс, друга гледна точка“, споделя пилотът.
Домашният уют
Повечето хора си мислят, че нямаме социален живот и че е трудно за семейството ни, казва Марио Бакалов. „Вярно е, че няколко дни ме няма, но аз летя дълги полети през океана, което означава, че като се върна, няколко дни съм вкъщи. И то цялостно, не съм като повечето хора – от 9 до 17-18 ч., и след това са изморени от работата, трябва да сготвят нещо, да видят децата за половин-един час и да си легнат да почиват“, разкрива той. После допълва: „Имам свободно време за детето си, да помагам вкъщи. Другото хубаво е, че когато те няма няколко дни – семейството се е затъжило за теб, има една свежест, човек избягва конфронтацията и битовизмите“.
вестник СЕГА
автор ТАНЯ ПЕТКОВА
