26
юли

Марио Бакалов пилотът, пред когото няма невъзможни неща

Преди 4 години той приземи най-големия пътнически самолет, кацал някога на летище София.

Навярно малцина от нас зна-ят с какво ще се занимават още от невръстна възраст. За пилота Марио Бакалов обаче не е така – той преследва мечтата си от 10-годишен, а кулминацията е приземяването на родна земя на най-големия пътнически самолет в све-та „Еърбъс А380“.

„Едно време беше разрешено пи-лотските кабини да бъдат отво-рени и можеше да се посетят, да се снимаш с екипажа. В тогавашните времена – средата на 80-те г., да кажеш, че искаш да управляваш са-молет, бе все едно да заявиш, че ще отидеш на Луната“, спомня си Ба-калов, който сега е пилот за голяма германска авиокомпания.

С една крачка напред

Малко преди промените Марио, който е роден през 1980 г., заминава с баща си за Германия, след като ро-дителите му се разделят. „Когато заминах, бях една стъпка по-близо до осъществяването на детската си мечта. И за миг не съм си предста-вял, че ще правя нещо друго, когато порасна. През цялото ми детство събирах самолети. Четях постоян-но за тях. На 15 г. взех първите си часове по летене, направих и първия солов полет“, разказва той. Изживя-ването е толкова силно, че се помни завинаги. „Всички смятаха, че моята страст ще си остане само детски блян, но той се реализира“, спомня си с усмивка Бакалов.

След като завършва средното си образование, Марио влиза в казарма-та в Германия, тъй като това уве-личава шансовете да те приемат в академията за пилоти. Шансовете всъщност са под 1%, но българинът успява да преодолее конкуренция-та и да бъде одобрен. Обучението в школата е 3 години, практическа-та част се провежда в пустинята в Аризона, САЩ.

„Философията на нашата компа-ния е такава, че назначава пилоти, които сама тя си е обучила. Нещо като държавна поръчка. Не се взи-мат пилоти, обучени от някой друг или от общия пазар“, обяснява лете-цът, който искал да работи само и единствено за тази авиокомпания. След обучението му обаче идват трудни времена – първо атента-тите на 11 септември в САЩ, след това и епидемията от коронавирус. Не, не настоящата, а тази от 2003 г., която се явява нещо като неин по-малък роднина. „ Аз и колегите ми бяхме обучени пилоти, но не ни назначиха на работа. Чудех се какво да правя. Започнах да следвам, но и реших да видя каква е работата на останалия екипаж. Така за около по-ловин година бях стюард“, разказва Марио. Колеги обаче му напомняли, че е обучен да управлява самолет, а не да сервира сок и кафе. Той прием-ал всичко като „страхотен опит“ и вече знае много добре какво става зад пилотската кабина.

След края на кризата Бакалов за-почва да лети из Европа с „Еърбъс 320“ и често си идва в България, тъй като има силна връзка с родината и с близките си тук. Но не спира да се развива. Става

преподавател в пилотската академия,

където чете лекции 12 години. По-късно започва да лети с трансокеанските полети и да управлява по-голям самолет, което продължава 7 г. „След това се отвори и възмож-ността да се преквалифицирам на най-големия пътнически самолет в света – „Еърбъс А380“, на който ле-тях до този март, до избухването на коронакризата“, казва пилотът.

Щом Марио започва да пилотира „Еърбъс А380“, се появява поредна-та мечта – да го приземи в София. „Имаше голяма еуфория около този самолет. Затова ми се прииска да го пилотирам и да кацна с него на родна земя. Идеята се роди 2010 г., а всъщност кацнах с него през 2016 г., тоест отне ми 6 години, за да реа-лизирам идеята си!“, припомня си пи-лотът. Осъществяването й е свър-зано с немалко спънки. Въпреки тях постепенно различни компании се включват в проекта му с финанси, а след това идва и идеята самолетът да бъде ескортиран от български-те ВВС. „Румен Радев беше тогава главнокомандващ на тези сили. Ор-ганизирахме с него да бъдем посрещ-нати от миговете, което също беше нещо невероятно като емоция. На 16 октомври 2016 г. кацнах в София, развях българския флаг, събраха се хиляди хора на летището и отново сбъднах една своя мечта“, разказва Марио с гордост.Тогава у него се заражда и друга идея – да предава реалния си опит, но не само на хора, свързани с авиация-та. „Всъщност забелязах, че много хора, особено по-младите и децата, ме виждат като един реален пример.

Тогава представители на много български компании дойдоха при мен и ми казаха – искаме да вдъхновим нашия екип. Би ли разказал истори-ята си и най-вече да кажеш какви са качествата, които са нужни, за да успееш“, обяснява Марио. Така започ-ват и мотивационните му лекции.

„Може би уникалното като пилот лектор е, че се опитвам да правя аналогия между авиацията и кор-поративния свят“, казва той. Една от темите, по които говори, е работата в екип. „Моят екип е от 24-има души. Виждам го за първи път в живота си, не е като при други професии и бизнеси, където хората се познават, общуват постоянно. В нашата авиокомпания сме 5500 пилоти и 25 000 стюарди и стюар-деси. Толкова много хора и шансът да се срещнем няколко пъти е много малък. Когато отивам на полет, срещам 23 нови лица и с тези хора имаме много малко време, за да се сработим. Имаме час и половина, докато излети самолетът. За това време този екипаж трябва да сработи ефектив-но, да комуникират, да спазват пра-вилата и процесите, които имаме на борда, и да се осигури безопасността на пътниците“, обяснява пилотът.

Постепенно към портфолиото му се добавили и теми като лидерство, управление, мениджърство. Първият му клиент бил една от големите телекомуникационни компании у нас. „Качих целия мениджърски екип на са-молет и им дадох да решат авиационен казус, защото са свикнали с тях-ната си зона на комфорт да взимат решения, а идеята беше да влязат в друга обстановка, атмосфера и ситуация и там да вземат решения. Показах им как ние, пилотите, взимаме решения в кризисни ситуации. Получи се много добре, разделих ги на екипи, имаше лошо време над София, те кръжаха, стигнаха до консенсус и до добри решения“, разказва още Марио.

Най-новото предизвикателство, което му се е случило през февруари т.г., е да говори пред световен конгрес на медици в интензивната медицина. „Когато чуеш да говори чо-век от друг бизнес, получаваш и друг импулс, друга гледна точка“, споделя пилотът.

Домашният уют

Повечето хора си мислят, че няма-ме социален живот и че е трудно за семейството ни, казва Марио Бака-лов. „Вярно е, че няколко дни ме няма, но аз летя дълги полети през океана, което означава, че като се върна, няколко дни съм вкъщи. И то цялостно, не съм като повечето хора – от 9 до 17-18 ч., и след това са изморени от работата, трябва да сготвят нещо, да видят децата за половин-един час и да си легнат да почиват“, разкрива той. После допълва: „Имам свободно време за детето си, да помагам вкъщи. Другото хубаво е, че когато те няма няколко дни – семейството се е затъжило за теб, има една свежест, човек избягва конфронтацията и битовизмите“.

вестник СЕГА
автор ТАНЯ ПЕТКОВА